Всичко ли има причина?



Демонът на Лаплас

Френският учен Лаплас измислил интересен мисловен експеримент. Нека да допуснем, че има един всемогъщ демон, който притежава всезнание и познава всички причини. Тогава там, където човек се натъква на нещо случайно, демонът ще вижда причината и за него няма да има никаква случайност. Пред погледа на този всезнаещ демон светът ще прилича на гигантски механизъм, където нещата ще следват с неумолима необходимост едно след друго.

Тази тъжна гледка опечалила мнозина мислители от неговата епоха. Но дали демонът ще вижда навсякъде само поредица от причини и следствия? Дали няма нещо, което да се изплъзва от желязната необходимост на причинността?

Съмнението на Дейвид Хюм

Английският философ Дейвид Хюм обърнал нещата точно на 180 градуса. Нека внимателно да се вгледаме в онова, което наричаме причинност. Според обичайната представа причинността е строга зависимост между причина и следствие. Ако Х е причина за У, тогава Х трябва да причинява някакво изменение в У. Не означава ли това, че Х трябва да предхожда във времето У? Обикновено си мислим, че причината наистина е преди следствието. Ако причината е преди следствието, тогава тя още нищо не е причинила! Ако причината е едновременно със следствието, как да разберем кое е причина и кое - следствие?

Дейвид Хюм заключил, че представата за причина и следствие е само един човешки навик. Ние сме свикнали да наричаме причина онова, което предхожда, а следствие – онова, което “следва”. Един навик обаче нищо не доказва. Следователно причинността, решил Хюм, е една несигурна представа и не може да се разчита на нея, за да достигнем до сериозни обяснения. Така у Дейвид Хюм се оформил един скептически възглед относно науката и нейните способности да ни дава истинно знание.

Отвъд причината

Имануел Кант казвал, че този парадокс, открит от Дейвид Хюм, го “извадил от догматична дрямка.” Причинността съществува, но тя не е безпределна и всемогъща. Ако няма причинност, то няма наистина няма да има наука. Но ако има и то така, че причинността властва над всичко, тогава няма да има свобода. В света на Лаплас няма свобода, а в света на Дейвид Хюм няма сигурно научно знание.

Кант решава този проблем дипломатично. Причинността царства в царството на природата, но отвъд него има едно царство на целите, където тя няма права. Това царство на целите е дело на човека и благодарение на това той е свободен.

Всяко явление има две страни. Да вземем, например, движението на ръката ми. То изцяло се подчинява на законите на гравитацията и по никакъв начин не може да ги заобиколи. От тази гледна точка, като външно явление, движението на ръката ми е несвободно.

Но има още един ракурс – този на вътрешния поглед. Никаква гравитация не може да ми внуши цел, която да следвам. Ако целта на движението на ръката ми е да отворя прозореца, тази цел е от царството на свободата. При отварянето на прозореца ръката ми се подчинява на гравитацията и в този аспект тя е в царството на необходимостта и причинността.

Следователно явленията имат две страни – външна и вътрешна. Когато явлението е природно, ние не познаваме неговата вътрешна страна и за нас то си остава само външно. Затова то е в сферата на необходимостта и причинността.

Когато обаче явлението е, например, движение на нашата ръка или наша постъпка, тогава ние познаваме вътрешната страна на явлението, защото “вътрешното” сме самите ние. Отвътре, като цел и вложен смисъл, нашето движение и постъпка са свободни.

Това е оригиналният “дипломатичен” начин, по който Кант запазва причинността в природата и гарантира човешката ни свобода.

Самоизменение и свобода

Ние често се оплакваме от условията, в които живеем. И в повечето случаи намираме “причина” в някакво външно обстоятелство, което не зависи от нас – завистта на съседите, балканските нрави, българската история, цените на горивото на международния пазар и т.н. Това е един начин да си намерим оправдание и алиби за всички неблагополучия, които ни се случват. Светът на извиненията е свят на Лаплас.

Но силните и достойни хора не живеят в този механичен свят на външните причини. Те не са и анархисти - не отричат наличието на причини и необходимости. Те разбират живота си не като последица, а като проект. За тях човекът е “осъден да бъде свободен” (както провъзгласи Сартр). Той сам полага своите цели, сам определя смисъла на своя живот, защото гравитацията и географията цел и смисъл не създават.

Свободният човек мъдро преценява съотношението между цел и ситуация и намира правилната мяра между тях. Той не желае да бъде Сизиф и да бута безсмислено товара си, но не е също и малодушен самоубиец. Той не е нито роб на необходимостта, нито анархист на безцелната свобода. Неговият проект е разумен баланс между вътрешното и външното. Само така той успява да осъществи своите цели. Само така той ще оправдае своя живот – кратките години на пътуване върху красивия космическия кораб Земя.


Р. Стефанова

Коментари

Популярни публикации от този блог

Не се надявам, не се страхувам, свободен съм!

Не мога да науча никой на нищо, мога само да го накарам да мисли.